Историята на българските земи може да бъде условно разделена на 5 основни периода: Праистория, Античност, Средновековие, Османско владичество и Съвременна история.

Поради географското си положение територията на днешна България е сред най-рано заселените райони в Европа. През III хилядолетие пр. н.е. тя е заета от траките – индоевропейски народ, за който се предполага, че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет по време на елинизма. В средата на I век пр. н.е. траките са подчинени от Древен Рим.

Античност и Ранно средновековие (до VII век)

Праистория (преди XII век пр.н.е.) На територията на България – в местността „Азмака“ в Чирпанско – са намерени части останки (зъб) на примата Graecopithecus freybergi, датирани от преди 7,2 милиона години. Точната класификация на грекопитеците е спорна, като някои палеонтолози допускат възможността те да са най-ранните представители на подсемейство Homininae.Entstand der älteste Vormensch in Europa?, www.wissenschaft.de От средния палеолит е обитавана и пещерата „Бачо Киро“ в Дряновско, в която са открити едни от най-ранните свидетелства за присъствие на разумен човек (H. spaiens) в Европа, датирани отпреди 44 хиляди години в началото на късния палеолит. Скални рисунки от късния палеолит до бронзовата епоха са добре запазени в „Магурата“ в Белоградчишко. Част от археологическите обекти от неолита се групират в археологически култури, като „Караново“, „Хаманджия“ и „Винча“.

Най-ранните следи от човешко присъствие в България са находки на изправен човек от ранния палеолит в пещерата „Козарника“ на възраст от над 1,4 милиона години, които са и най-старите известни в Европа, маркирайки един от двата пътя на навлизане на първите хора на континента – през Балканския и през Пиренейския полуостров. Пещерата продължава да се обитава и в средния палеолит, от когато в нея има останки от неанедрталци на около 150 000 години.

През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността (много реки в България са златоносни). През енеолита тук е създадена най-старата в света протописменост – известната Дунавска протописменост, първата технология за леене на метали, първите каменни градежи в Европа.

Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация – в комплекса Блантица, Винча, Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Тази цивилизация е вероятно най-старата в Европа, най-ранният център на медната металургия в Европа с едни от най-древните предпарични знаци от раковини, за развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха свидетелстват импортни предмети (средиземноморската мида Spondylus).

Траки (XII век пр.н.е. – I век)

Предполага се, че първите траки се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България около 3500 г. пр.н.е. През XII век пр.н.е. вече са обособени в групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодот дава описание на траките в своята „История“ (5 – 3), казвайки че: „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“

В средата на IV век пр.н.е. траките са подчинени от Филип и Александър Македонски и са включени в Древна Македония, но в края на века възвръщат самостоятелността си. През III век пр.н.е. групи келти се установяват в Тракия, но създадената от тях държава не просъществува дълго. В средата на I век пр.н.е. днешната територия на България е подчинена от Римската република, с което се слага край на самостоятелността на тракийските племена.

В Древна Гърция траките са смятани за войнствени, известни са с нехарактерната за Гърция конница. Дори в римската епоха Тракия е важен източник на войници и гладиатори. Предводителят на най-голямото робско въстание срещу Рим – гладиаторът Спартак, е тракиец от племето меди. Днес основен източник на сведения за траките са археологическите разкопки на големи тракийски гробници и селищни центрове, а също така откритите храмове и светилища. Знатните траки са погребвани в гробници с много имущество, при някои от тях – с принесените в жертва жени, със съдове и други предмети, за които може би се смятало, че ще са им необходими в задгробния живот.

Римска и византийска власт (I – VII век)

Окончателното завладяване на Тракия става в епохата на Римската империя. Земите край Дунава са покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр.н.е., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. В северно-тракийските земи първоначално е създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхваща само сравнително тясна ивица край южния бряг на р. Дунав. Вероятно в 15 г. сл.н.е. завладените крайдунавски земи са официално оформени в римска провинция, получила името Мизия. Земите на гетите на изток от р. Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на р. Дунав са предадени на съюзното Одриско царство, просъществувало до 45 г. сл.н.е., когато император Клавдий го анексира и създава от територията му римската провинция Тракия.

С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III и началото на IV в. положението в империята временно е стабилизирано. Особено значителни са административните промени, в резултат на които броят на провинциите се увеличава и те са обединени в по-големи административни единици – диоцези и префектури. От двете Мизии (Горна и Долна) са създадени 5 нови провинции, а от бившата провинция Тракия – 4. Сред най-важните нововъведения на Константин Велики е преместването на столицата на империята от Рим в разположения на Босфора Бизантион (днес Цариград), който е наречен на негово име Константинопол. Това има важни последици за тракийските провинции, които попадат в непосредствено съседство с новата столица, и довежда както до временно стопанско оживление, така и до засилени мерки за отбраната им от нови варварски нашествия. В 313 година Константин издава указ, с който разрешава християнството като официална религия на територията на Римската империя. През IV в. то се налага като господстваща религия на територията на империята.

Прабългари и славяни (V – VI век)

В 479 г.Успенский, История, I, стр. 340, датира това събитие в 479 г. Ал. Бурмов датира това събитие през 480 г. ГИБИ, т.3, БАН, София, 1960, стр.32. византийският император Зенон се принудил да се съюзи за пръв път с „тъй наричаните българи“, пише Йоан Антиохийски.Йоан Антиохийски, ГИБИ, т.3, БАН, София 1960, стр.32. Марцелин Комес съвременник на тези събития, пише в своята хроника за година 499: „Арист, началникът на войската в Илирик, се отправил с петнадесет хиляди войници и петстотин и двадесет коли, натоварени с необходимото за воюване оръжие, срещу българите, който опустошавали Тракия. Сражението се завързали край река Цурта, където загинали повече от четири хиляди наши войници било в бягство, било като се хвърляли от високия речен бряг“.Комес Марцелин. Хроника. ЛИБИ. БАН. София, 1958. стр. 313. По-късно Йоан ЗонараЙоан Зонара, ГИБИ, т.7, БАН, София 1968, стр.150. Събитието е датирано от Г. Моравчик към 480 година въпреки, че Йоан Зонара го поставя във времето на избирането на Лаврентий за папа – 22 ноември 498 година. съобщава, че „...по това време племето на българите, което по-рано не било познато, нахлуло в Илирик и Тракия“, а Теофан ИзповедникТеофан Изповедник, ГИБИ, т.3, БАН, София 1960, стр.233. поставя това нахлуване през 501 година. Това са едни от първите сведения за прабългарските племена по тези земи.

След разпадането на хунската държава (453) славяните започват да преминават през проходи в Карпатите и през втората половина на V век се настаняват в Трансилвания. След като голямата част от остготите се насочват към Италия (488), славяните заемат обитаваните от тях области по поречието на Долен и Среден Дунав. Първото славянско нападение през Дунав е отбелязано в историята през 519 г. по време на император Юстин I и е извършено от антите. През VI век славяните започват да усядат и южно Дунав в балканските земи. През 7 век южните славяни стават преобладаващото население на Балканския полуостров. Постепенно те заемат плътно Мизия, Тракия, цяла Македония, Родопите, Беломорието, днешна Албания, старата Гърция с адриатическия бряг и централен Пелопонес и дори някои от егейските острови. Славяни са заселени и в предна Мала Азия.

Стара Велика България (VII век)

Стара Велика България (, на византийски гръцки: Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία, Palaiá Megálē Boulgaría), както е наричана от византийските автори, по-рядко Оногурия (Patria Onoguria)Таврика в эпоху раннего средневековья: салтово-маяцкая культура, Igor Avenirovich Baranov, Nauk. dumka, 1990, стр. 146.Constitutional Law of 2 EU Member States: Bulgaria and Romania: the 2007 Enlargement C. A. J. M. Kortmann, J. W. A. Fleuren, Wim Voermans, Evgeni Tanchev, Martin Belov, Cristian Ionescu, Kluwer, 2008, ISBN 90-13-05635-0, p. I-4.Secrets of the World's Undiscovered Treasures, Lionel & Patricia Fanthorpe, Dundurn, 2009, ISBN 1-77070-384-5,p. 119.История на българите в 8 тома. От древността до края на XVI век. том I, ISBN 954-621-213-X, 9789546212139, Емил Александров, Редактор Георги Бакалов, Знание, 2003, стр. 54.Вестник Ленинградского университета, Издател Изд-во Ленинградского университета, 1986, стр. 17. е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на северното Причерноморие – днешна Украйна и Южна Русия.Йоан Никиуски, Chronicle В някои източници Фанагория се сочи като столица на държавата. Това предположение се основава на хрониката на Теофан Изповедник, но не се подкрепя от археологическите данни. Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток – река Кубан, на юг – Азовско и Черно море (без южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец.

Склавиния в Подунавието (VII век)

През VII в. Теофан Изповедник споменава, че в Подунавието живеят седем славянски племена, както и северите, а Никифор Григора говори общо за славянските племена, без да определя техния брой. В историческата литература съществуват много и най-противоречиви представи за земите, населявани от посочените седем ненаименовани славянски племена. Обикновено се приема, че племето севери се намирало в Малка Скития и че останалите седем племена населявали областта по двата бряга на р. Дунав. Някои дори приемат, че става дума за славянско обединение на родовете на едно голямо племе, заселени в Подунавието, и че то се е простирало от двете страни на Дунава – между Стара планина и Карпатите. Така племенното обединение се очертава като племенен съюз – склавиния, създаден за борба против аварите. По всичко изглежда, че при така съществуващия съюз всяко славянско племе запазило до голяма степен своята самостоятелност, управлявало се от собствен княз, а заеманата от него земя образувала отделно княжество. Съюзът на именно тези княжества, породен от общата заплаха от страна на авари, вървял постепенно към образуването на държавна организация. Този процес съвпаднал с идването на прабългарите в земите на юг от Дунава.

Българско Средновековие (VII – XIV век) Първа българска държава (681 – 1018)