Кара̀кьой (, Катафито, катаревуса: Κατάφυτον, Катафитон, до 1927 година Καρά Κιόι, Каракьой) е село в Република Гърция, дем Неврокоп, област Източна Македония и Тракия.
География Селото е разположено на 760 m надморска височина в котловина между планините Славянка (Орвилос) от север и Черна гора (Мавро Вуно) от юг в историко-географската област Мървашко. Отстои на 16 километра западно от демовия център Зърнево (Като Неврокопи).
История Етимология Според Йордан Н. Иванов името на селото е производно от турското kara köy, в превод черно село, което е свързано с цвета на местната почва. За произхода на името съществува следната легенда: в продължения на столетия българите не допускали в селото да се заселват турци и всички опити завършвали трагично за турците, заради което те нарекли накрая селото черно. Жителските имена са кара̀кьо̀йченин, кара̀кьо̀йченка, кара̀кьо̀йчене.
В Османската империя
През XIX век Каракьой е голямо чисто българско село, числящо се към Неврокопската кааза на Серския санджак. Старото име на селото е Манастир, Голям Манастир или Манастирище. Това име се среща в турски документи от XVII и XVIII век.
До западането на железодобивната индустрия в Мървашко в края на XIX век, селото е от най-развитите рударски селища в областта и най-голям доставчик на руда (магнетитов пясък). Голяма част от селото се занимава изключително с промиване на магнетитов пясък. Плавенето (промиването) на рудата става главно през пролетта, есента и зимата, когато има повече вода в промивниците – наречени за̀дми. Задмите са по течението на Каракьойската река. В селото имало 8 самокова и 4 – 5 пехци. Каракьой е и известно кузнарско село, като почти във всяка къща има кузня (железарска работилница). Селото е специализирано в правенето на клинци за подкови и заедно със съседното Ловча снабдява целия Солунски вилает.
След замирането на железодобива в средата на XIX век, жителите на Каракьой се отправят на юг към Света гора и околните планини като въглищари, но през зимата се връщат в Каракьой.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Каракьой (Karakeuy), Мелнишка епархия, живеят 1000 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Манастирджик каракьой (Monastirdjik karakeuī) е посочено като село със 190 домакинства с 650 жители българи. В 1889 година Стефан Веркович (Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи) отбелязва Кара-Кіой (Монастирджикъ) като село със 190 български къщи.
В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година населението на селото брои общо 1400 души, всички българи-християни.
В началото на XX век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Каракьой има 2000 българи екзархисти. Там функционира българско начално училище с 2 учители и 75 ученици.
В рапорт до Иларион Неврокопски от 1909 година пише за селото:
Църквата е построена с труд и средства на населението. Към нея има и висока камбанария с три камбани. Построена е и кула с часовник, с два красиво изработени топуза за курдисване, подарък от Никола Кратев. Църквата е изографисана от дебърските майстори Леонид Арнаудов и Теофил Арнаудов, които се оженват в селото. В двора ѝ е построено и училището; всички постройки са обградени с висока каменна стена.
В селото са служили четирима местни свещеници: Иван Икономов, Иван Попкръстев-Касев, Илия Попилиев и Папасотиров.
Учители в селото са били Илия К. Биков, Тодор Ив. Икономов, Георги Попиванов-Касев, Георги Алакушев от село Търлис и Спас от село Ловча.
При избухването на Балканската война в 1912 година 33 души от Каракьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Селото е освободено от части на българската армия.
В Гърция През Балканската война селото е освободено от части на българската армия, но през Междусъюзническата при настъплението на гръцката армия населението бяга към България: в Неврокоп, Доспат, Батак, Пещера и обратно в Неврокоп. При затварянето на църквата от гърците в 1913 година двама от свещениците умират. Поп Иван Икономов е интерниран във вътрешността на Гърция, а в 1916 година, вместо да го пуснат, го предават на французите, които го откарват на заточение в Лион, където умира. Поп Иван Попкръстев-Касев е арестуван от гърците, отведен в Сяр и заклан на 11 май, празника на светите братя Кирил и Методий.
След Букурещкия мирен договор Каракьой остава в Гърция. Каракьойците решават да се върнат в селото си, за да не бъде родното им място обезбългарено. Заварват половината къщи изгорени, а другите разграбени, но остават. Според гръцката статистика, през 1913 година в Каракьой (Καρά Κίοϊ) живеят 1153 души. От 1915 до 1924 година кмет на селото е Никола Бакъров.Потомъкът на бежанци от Егейска Македония, дупничанинът Й. Пляков
През Първата световна война селото отново е освободено от българската войска в 1916 година, но в 1918 година пак попада под гръцка власт. Жителите остават в селото, защото се говорело, че ще влязат не гръцки, а френски и английски войски и на Македония ще бъде дадена автономия, но всъщност влизат гръцките. Голяма част от население на селото се изселва в България – в Неврокоп и района, Кричим, Баня, Разложко и други. На тяхно място се заселват 30 – 40 гръцки колонисти от Мала Азия.
След войната гръцките власти започват натиск за изселването на българите, който временно е спрян заради Гръцко-турската война от 1919 – 1921 година и необходимостта от войници за гръцката армия. Седем мъже от селото загиват в тази война, а след края ѝ терорът срещу българите се възобновява.
През лятото на 1924 година се случва така нареченият Търлиски инцидент. На 27 юли пристигат гръцки офицери с войници и арестуват набелязани българи от Търлис, Ловча и Каракьой, общо около 60 души, от тях 22-ма са от Каракьой. Всички са подкарани към местността Света гора за разстрел. В гръцкия конвой има българче войник, което разбира плана и незабелязано прерязва с ножче въжетата на задържаните. При първите изстрели те се разбягват и една част успяват да се спасят; помогналият им войник е разкрит и веднага убит, той е 20-ата жертва.
Достигалите до България разказват за убийството и случаят се разчува, изнася се и на дипломатическо ниво, стига до Обществото на народите (ОН). Според някои източници пред специална комисия от ОН гърците постфактум обвиняват жертвите, че членували във ВМРО и подпомагали българските чети. Дуксакис, ръководителят на акцията, все пак бил порицан, дори осъден – 15 дни условно. Разследването на ОН обаче не установява данни за „комитаджийски“ действия на българите в района в последните години.
Малко по-късно гърците правят друг опит за ликвидиране на българските мъже в Каракьой. Те са събрани в черквата под предлог за важно съобщение и са заключени там под охрана. Същевременно заселените в околните села малоазийски гърци са въоръжени и пратени към Каракьой за провокация и разправа. Един от охраняващите обаче съобщава на една жена за замисленото и всички селски жени с писъци се втурват към черквата, гърците са принудени да вдигнат поста, а идващите малоазийски се връщат.
След тези случаи българите, виждайки, че положението става непоносимо, се принуждават „доброволно“ да напуснат селото. Една от последните групи го напуска на 25 май 1925 година. Изселването е към Неврокоп, а оттам поемат към различни места в Свободна България: Свети Врач, Петрич, Мехомия, Бачево, Белица, Якоруда, Мусомища, Пазарджик, Марково, Пловдив, Дупница, София и много други, а някои отиват чак в Северна България. В Каракьой остава само семейството на Иван Димитров Василев, чиято жена е гъркиня, и две българки, женени за гърци. На мястото на изселилите се властите заселват гърци бежанци.
Към 1928 година Каракьой е смесено местно-бежанско село със 124 семейства и 408 души бежанци.
Селото пострадва силно и от Гражданската война (1946 – 1949), а от 60-те години започва миграция към големите градове.
Населението произвежда тютюн, картофи, жито и други земеделски продукти, като се занимава и със скотовъдство.
+ Прекръстени с официален указ местности в община Каракьой на 13 януари 1969 година Име Име Ново име Ново име Описание Хасаница Χασάνιτσα Ксирорема Ξυρόρρεμα река ЮЗ от Каракьой, десен приток на Белица Филакион Пресеки Φυλάκιον Πρεσέκι Филакион Агиас Параскевис Φυλάκειον ῾Αγίας Παρασκευῆς Друхала Ντρόχαλα Петрес Πέτρες Рамнака Ραμνάκα Исома Ἴσωμα ниви С от Каракьой Звелица или Свелица Σβέλιτσα Панорама Πανόραμα връх (1337 m) СЗ от Каракьой Кайнар Καϊνάρ Пиги Πηγή местност СИ от Каракьой и С от Търлис и горното течение на Търлиската река Кара Кая Καρὰ Καγιὰ Маврос Врахос Μαῦρος Βράχος Маняско Μανιάσκο Тригоно Τρίγωνον Пресеки Диавасис Агиас Параскевис Тригоно Διάβασις Αγίας Παρασκευῆς Връх (1202 m) ЮЗ от Каракьой
Личности Родени в Каракьой
Велик Караджов (1874 – 1949), деец на българската емиграция в Северна Америка свещеник в „Св. св. Кирил и Методий“ в Торонто Георги Димитров, български зограф Георги Ковачев (1896 – 1923), български политик Георги Минев (? – 1942), български духовник Димитър Йосифов, български резбар Димитър Илиев, български резбар Димитър Тодоров Мардов (? – 1910), български революционер, учител и свещеник. Димитър Неделчев, български зограф Иван Андонов Левенов (1870 – след 1943), български революционер Илия Ангелов, македоно-одрински опълченец, 3 рота на 5 одринска дружина, щаб на 3 бригада Илия Атанасов Гомов (1879 - 1931), български революционер и просветен деец Илия Йосифов (1878 – 1942), български резбар и строител Йосиф Йосифов (1840 – 1910), български революционер и резбар Костадин Иванов Левенов (1912 – 1944), български комунистически деец, секретар на ГК на БКП Разлог Мина Марков, български зограф Михаил Арнаудов, македоно-одрински опълченец, 21-годишен, четата на Георги Каролеев Никола Икономов (1876 – ?), български адвокат, в 1907 година влиза с изпит в новооткритото юридическо училище Хукук мектеби в Солун Петър Манолев, (1915 – 2013) български летец, полковник, 18 бойни задачи и 8 въздушни боя с американската авиация, три въздушни победи в защитата на София, на 17 април 1944 г. сваля американска четиримоторна летяща крепост Б-17, кавалер на военния орден „За храброст“. Серги Георгиев (1820 - 1890), български зограф Сотир Илиев Сораджиев (1921 – ?), в 1925 година семейството му емигрира в Абланица, Неврокопско, участник във войната срещу Нацистка Германия, член на БКП от 1945 г., секретар на партийната организация в селото, оперативен сътрудник на МВР в Слащенския район на Неврокопска околия (1945 – 1954), оставя спомени Стефан Караджов (1869 – ?), завършил филология в Йена Тодор Икономов (? – 1959), български учител. Завършил 4-ти клас в софийско училище; преподавал от 1899 до 1901 година в Мехомия, починал в Неврокоп.
Свързани с Каракьой Димитър Димитров (1908 – 1975), български археолог, академик Марко Минов, български зограф Милош Яковлев (? – 1892), български зограф Мино Яковлев (около 1820 - 1903), български зограф Теофил Минов (1860-1911), български зограф
Външни препратки Неделчо Иванов Хаджинеделчев от с. Каракьой, Драмско, Егейска Македония – „Автобиография“, Разлог, 1971 година; Описание на с. Каракьой от Васил Кънчов от 1891 г. Виж: „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, с.208 – 208
Бележки
Категория:Села в дем Неврокоп