Италианската литература (на италиански: Letteratura italiana) обхваща творби, създадени на италиански езикwww.britannica.com, предимно в Италия, както и произведения от италиански автори или такива на други езици, изпозвани в Италия, включително регионални разновидности и диалекти.
Тя възниква през XII век, когато народният език започва да се използва в писмена форма. Най-ранният запазен текст е Ritmo laurenziano (1150–1171). Ранната традиция включва окситанската лирика на трубадурите, достигнала Италия в края на XII век, и Сицилианската школа (от 1230 г.), първият литературен стил на стандартен италиански език. Сред ключовите фигури на Средновековието е Данте Алигиери, автор на „Божествена комедия“ (ок. 1308–1320).
През XIV–XV век се развива ренесансовият хуманизъм, свързан с Франческо Петрарка, Марсилио Фичино и меценатството на Лоренцо де Медичи. Леонардо да Винчи допринася с „Трактат за живописта“. През XV век драмата бележи значителен подем, а през XVI век се утвърждава италианският езиков стандарт. Николо Макиавели и Франческо Гуичардини поставят основите на модерната историография,Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 906 а Пиетро Бембо влияе върху езиковата норма и възраждането на интереса към Петрарка.
През 1690 г. е основана Академия Аркадия, чиято цел е „възстановяване“ на литературата чрез подражание на простотата на древните пастири, използвайки сонети, мадригали, канцонети и бели стихове. През XVII век nезависими италиански свободомислещi като Бернардино Телезио, Лучилио Ванини, Джордано Бруно и Томазо Кампанела насочват философските и езотерични изследвания в нови направления и подготвят почвата за научните постижения на Галилео Галилей, който се отличава както с откритията си, така и с литературното си наследство.Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 908
През XVIII век, в контекста на Просвещението, се открояват Апостоло Дзено, Пиетро Метастазио и драматургът Карло Голдони, създател на Комедия дел арте, а Джузепе Парини е водеща фигура на италианското литературно възраждане.Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 909 – 910
В началото на XX век значими автори са Джовани Пасколи, Итало Звево, Габриеле д'Анунцио, Умберто Саба, Джузепе Унгарети, Еудженио Монтале и Луиджи Пирандело (носител на Нобелова награда за литература за 1934 г.). Неореализмът се развива от Алберто Моравия, а Пиер Паоло Пазолини става една от най-противоречивите фигури в италианската култура. Умберто Еко постига международен успех с романа „Името на розата“ (1980). До 2019 г. шестима автори, пишещи на италиански, получават Нобелова награда за литература: Джозуе Кардучи, Грация Деледа, Луиджи Пирандело, Салваторе Куазимодо, Еудженио Монтале и Дарио Фо.
Ранносредновековна латинска литература
След упадъка на Западната Римска империя латинската литературна традция се поддържа от автори като Касиодор, Боеций и Квинт Аврелий Симах. При Теодорих Велики в Равена процъфтяват либералните изкуства, а готическите крале се обграждат с майстори на реториката и граматиката. В Италия продължават да действат светски училища, в които работят учени като Магн Феликс Енодий, Аратор, Венанций Фортунат, Феликс Граматик, Петър Пизански, Павлин Аквилейски и др.
Италианците, насочени към богословие, често заминават за Париж, докато останалите се ориентират към изучаването на римското право. Това стимулира възникването на средновековните университети в Болоня, Падуа, Виченца, Неапол, Салерно, Модена и Парма, които разпространяват културата и подготвят почвата за появата на народната литература. Класическото наследство не изчезва: почитта към Древен Рим, интересът към политиката и предпочитанието към практическото знание продължават да влияят върху развитието на италианската литература.Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). "Italian Literature". In Chisholm, Hugh (ed.). Encyclopædia Britannica. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 898
Ранносредновековна литература Трубадури
Най-ранната народна литературна традиция в Италия е свързана с окситанския език, разпространен в части от Северозападна Италия. Лирическата поезия на трубадурите възниква в Поату в началото на XII век и постепенно се разпространява на юг и изток, достигайки Италия към края на века. Първите трубадури, творили на италианска земя, са чужденци, но северноиталианската аристокрация ги покровителства активно. Скоро местни автори започват да възприемат окситанския като език на поетичното изразяване, макар че терминът „окситански“ се утвърждава едва около 1300 г., а по-ранните названия „лангдок“ и „провансалски“ остават предпочитани.
Сред ранните покровители на чуждестранните трубадури в Италия са особено родовете Есте, Да Романо, Савоя и Маласпина. Ацо VI д’Есте, маркиз на Есте и господар на Ферара, приема в двора трубадурите Аймерик дьо Беланоа (док. 1215 – 1242), Аймерик дьо Пегиян (ок. 1170 – ок. 1230), Алберте дьо Систерон (1194 – 1221), Пейре Раймон Тулузки от Окситания (док. 1180 – 1220) и Рамбертино Бувалели от Болоня (1170 или 1180 – 1221), един от най-ранните италиански трубадури. Влиянието на тези поети върху местните автори е отбелязано от Аймерик дьо Пегиян през 1220 г. Ввора на Маласпина той създава стихотворение, анасочено срещу петима окситански поети от обкръжението на маркграфа на Салуцо Манфред III: Пейре Гийем дьо Лузерна (док. XIII-XIV век), Персевал Дория (ок. 1195 – 1264), Николето да Торино (док. XIII век), Шантарел и Труфарел. Реакцията му показва опасенията от нарастващата конкуренция на местните италиански трубадури.
Маркграфовете на Монферат Бонифаций I, Вилхелм VI и Бонифаций II се открояват като важни покровители на окситанската поезия. Около 1200 г. Пейре дьо ла Мула (док. ок. 1200 г.) пребивава в техния двор, а Рамбо дьо Вакейрас (1155/1180 или 1165 – ок. 1207) прекарва по-голямата част от творческия си път като придворен поет и близък сподвижник на Бонифаций I. Заедно с други трубадури като Елиас Кайрел, Рамбо придружава маркграфа по време на Четвъртия кръстоносен поход и за кратко установява итало-окситанската литературна традиция в Солун.
Дъщерята на Ацо VI, Беатриче, е чест обект на куртоазната любов на ранните поети. Синът му Ацо VII д’Есте приема в двора си Елиас Кайрел (док. 1204 – 1222) и Арно Каталан (док. 1219 – 1253). Рамбертино Бувалели, един от първите италиански трубадури, е избран за подест на Генуа през 1218 г. Вероятно именно по време на тригодишния си мандат окситанската лирика бива въведена в града, където по-късно се развива процъфтяваща окситанска литературна култура.
Сред генуезките трубадури се открояват Ланфранк Чигала (док. 1235 – 1257), съдия, Калега Панцан (1229/1230 – сл. 1313), търговец, Жакме Грил (док. 1244–1262), съдия, и Бонифачи Калво (док. 1253 – 1266), рицар. Генуа става център на феномена „подест-трубадур“ – политически дейци, които служат като подести в различни градове от името на гвелфи или гибелини и пишат политическа поезия на окситански. Първият сред тях е Рамбертино Бувалели, а в Генуа това са гвелфите Лука Грималди (док. 1240 – 1275) и Лукето Гатилузио (док. 1248 – 1307), както и гибелините Персевал Дория (ок. 1195 – 1264) и Симоне Дория (док. 1250 – 1293).
Окситанската традиция се разпространява отвъд Генуа и Ломбардия. Бертоломе Дзордзи (док. 1266 – 1273) е от Венеция, а Джирардо Кавалаци (док. 1225 – 1247) е гибелин от Новара. Николето да Торино (док. XIII век) вероятно е от Торино. Във Ферара през Дуеченто (XIII век) е активен Ферари Трони (док. XIII-XIV век). Тераманино да Пиза (? – сл. 1250) създава Doctrina de cort, ръководство за куртоазната любов, и е сред авторите от края на XIII век, които пишат както на окситански, така и на италиански. Друг такъв е Паоло Ланфранки да Пистоя (док. 1282 – 1295), който също създава сонети; Тераманино критикува Тосканската школа, докато Паоло е сочен като неин представител, макар да има силни връзки със Сицилианската школа и с Долче стил ново.
Съществен принос на италианската трубадурска традиция е създаването на шансониери (ръкописи с текстове, стихове и песни), види (кратки биографии в проза) и разо (къса окситанската проза – предговор и обяснение към поетичните творби). Юк дьо Сен Сер (док. 1217 – 1253), свързан с родовете Да Романо и Маласпина, прекарва последните четири десетилетия от живота си в Италия и е автор на целия корпус от разо и на голяма част от видите. Най-известният и влиятелен италиански трубадур, Сордело (1210-те г. – 1269), родом от градчето Гойто край Мантуа.
Трубадурите оказват влияние и върху възхода на поетичната школа в Кралство Сицилия. През 1220 г. Об дьо Бигули (док. до 1220) присъства като зингер на коронацията на император Фридрих II, а Гийом Ожие Новела (? – XIII век) преди 1230 г. и Гийом Фигейра (док. 1229 – 1244) са сред важните окситански поети в неговия двор. И двамата, подобно на Аймерик дьо Пегиян, бягат от Албигойския кръстоносен поход, който опустошава Лангедок и принуждава много трубадури, често критични към църковната йерархия, да търсят убежище в Италия. Там се поставя началото на италианската традиция на папската критика, която процъфтява под закрилата на императора и гибелинската партия.
Рицарски роман
Historia de excidio Trojae, приписвана на Дарет Фригийски, претендира да е разказ на очевидец за Троянската война и двъхновява европейски писатели. Гуидо деле Колоне от Месина (ок. 1210 – ок. 1287), свързан със Сицилианската школа, пише Historia destructionis Troiae („История на разрушението на Троя“), превръщайки френския романс на Беноа в творба с вид на сериозна история на латински. Подобни преработки се срещат и при други легенди: Куиликино да Сполето (док. 1236) пише дистихове за Александър III Македонски, а италианският интерес към артуровия цикъл се изразява главно чрез преводи и съкратени версии на френските романси. Яков Ворагински (ок. 1228 – 1298), автор на „Златната легенда“ (1260), остава историк.
Интелектуалният живот на Италия се развива в особено рационална и почти научна форма чрез изучаването на римското право. Фарфа, Марсикано и други учени превеждат Аристотел, предписанията на Школата в Салерно и пътешествията на Марко Поло, съчетавайки античното наследство с Ренесанса.
Паралелно с това се развива епическа поезия, написана на смесен език – разновидност на италиански, силно повлияна от старофренски. Хибридните думи следват звукови и морфологични правила и на двата езика, като често имат френски корени и италиански окончания. Този език се използва в chansons de geste, сред които Macaire, Entrée d’Espagne (дело на анонимен падуанец) и продължението ѝ Prise de Pampelune (1343) от Николò да Верона (док. ср. XIV век), и други. Тези произведения предшестват оформянето на самостоятелна италианска литературна традиция.
Поява на родна народна литература
Френският и окситанският постепенно отстъпват място на местния италиански. Хибридните форми продължават да се срещат, но вече не доминират. В Bovo d'Antona и Rainaldo e Lesengrino влиянието на венецианския е отчетливо, макар езикътда носи следи от френски. Тези „смесени“ текстове, както ги определя през XIX век лингвистът Грациядио Исая Асколи, непосредствено предхождат появата на първите изцяло италиански произведения.
Съществуват доказателства, че определен корпус поезия на народен език се оформя още преди XIII век. Сред ранните текстове (първите пет – анонимни) са:
Ritmo cassinese – алегоричен текст от Монтекасино Ritmo di Sant'Alessio – житие на Св. Алексий Римски/Едески Ritmo lucchese – написана на тосканско койне за битката между луканци и пизанци през 1213 г. в Маса Карара