Австрийската школа, също известна като Виенска школа или Психологическа школа, е школа в икономическата мисъл, която се фокусира върху спонтанната организираща сила на ценовия механизъм или ценовата система.Виж също Икономистите от Австрийската школа твърдят, че комплексността на човешкото поведение прави математическото моделиране на развиващия се пазар трудно или нерешимо, и подкрепят икономическия подход лесе-фер, включително идеята за твърда ценова система. Икономистите от Австрийската школа се застъпват за стриктното изпълнение на доброволно договорени споразумения между икономическите агенти и твърдят, че търговските трансакции трябва да бъдат предмет на най-малкото възможно обременяване от сили, които те смятат за принудителни (правителствена намеса). В частност, те препоръчват поемането на ограничена роля от държавата, при която намесите в икономиката са минимални, особено в сферата на паричната емисия. Въпреки че Школата е с непрекъсната традиция от късния 19 век насам, тя се смята за хетеродоксална (не от мейнстрийма) и нейните последователи са най-често асоциирани с либертарианските политически възгледи, като тези на кръга около Института „Мизес“. New Thinking for a New Decade
История Предавстрийската традиция Историята на Австрийската школа води началото си от ХV век, когато последователите на Тома Аквински, пишещи и преподаващи в Университета на Саламанка, Испания, се опитват да обяснят цялостната гама от човешки действия и социална организация.
Тези късни схоластици отбелязват наличието на икономически закон, неумолимите сили на причинно-следствената връзка, които действат подобно на останалите природни закони. В рамките на няколко поколения те откриват и обясняват законите на търсенето и предлагането, причината за инфлацията, действието на валутните курсове и субективния характер на икономическата стойност – ето защо Йозеф Шумпетер основателно ги нарича „първите истински икономисти“.
Късните схоластици са привърженици на правото на собственост и на свободата на договаряне и търговия. Те възхваляват приноса на бизнеса към обществото, като същевременно упорито се противопоставят на данъци, контрол на цените и норми, които спъват предприемчивостта. Като морални теолози, те призовават правителствата да се подчиняват на етичните постулати срещу кражба и убийство и се придържат към правилото на Лудвиг фон Мизес: първата задача на един икономист е да каже на правителствата какво не им е позволено да правят.
Първият общ трактат за икономиката – „Есе за природата на търговията“, е написан през 1730 г. от Ришар Кантийон, възпитаник на схоластичната традиция. Роден в Ирландия, той емигрира във Франция. Кантийон разглежда икономиката като независима област и обяснява формирането на цените с помощта на мисловен експеримент. Той разбира пазара като предприемачески процес и се придържа към поддържаната от австрийската школа теория за възникването на парите: те навлизат в икономиката стъпка по стъпка, като по пътя си подриват цените.
Последвател на Кантийон е Ан Робер Жак Tюрго, пропазарният френски аристократ и министър на финансите при стария режим. Неговите икономически трудове са малко, но задълбочени. В произведението си „Стойност и пари“ той разкрива произхода на парите, както и природата на икономическия избор – изборът отразява субективното подреждане на предпочитанията на индивида. Tюрго разрешава прочутия парадокс „вода-диаманти“, който хвърля в недоумение по-късните класически икономисти, ясно формулира закона за намаляващата възвръщаемост и критикува законите за лихварството (деликатен момент при късните схоластици). Той е привърженик на класическия либерален подход към икономическата политика, като препоръчва отмяната на всички специални привилегии, предоставяни на свързани с държавата отрасли.
Tюрго е интелектуалният баща на дълга поредица от големи френски икономисти през ХVІІІ и ХІХ век, най-вече Жан-Батист Сей и Клод Фредерик Бастиа. Сей е първият икономист, който навлиза по-дълбоко в икономическия метод. Той осъзнава, че икономиката не се състои в акумулирането на данни, а по-скоро в словесното осветляване на универсални факти (като например, че потребностите са неограничени, а средствата са недостатъчни), и техните логически последствия.
Сей създава теорията на производителността на ресурсното ценообразуване, ролята на капитала в разделението на труда и Закона на Сей: на свободния пазар никога не може да се получи устойчиво свръхпроизводството или недостатъчно потребление, ако се даде възможност на цените да се приспособяват. Също като Бастиа, той е защитник на laissez-faire и на Индустриалната революция. Като журналист на свободния пазар, Бастиа твърди още, че нематериалните услуги са обект на същите икономически закони като материалните блага. В една от многобройните си икономически алегории, Бастиа описва „заблудата на счупения прозорец“, популяризирана по-късно от Хенри Хазлит.
Същинската австрийска школа Въпреки теоретичната задълбоченост на тази развиваща се предавстрийска традиция, британската школа от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век се налага най-вече по политически причини. Британската традиция (основана на теорията за стойността от перспективата на обективните разходи и производителността на труда) в крайна сметка води до възхода на марксистката доктрина за капиталистическата експлоатация.
Много по-късно господстващата британска традиция се сблъсква с първото си сериозно предизвикателство, когато през 1871 г. Карл Менгер публикува „Принципи на икономиката“. Менгер, основател на същинската Австрийска школа, възражда схоластичния френски подход към икономиката и го поставя на твърда основа.
Заедно със съвременниците си Леон Валрас и Уилям Стенли Джевънс, Менгер разкрива субективната основа на икономическата стойност и за първи път изчерпателно обяснява теорията на пределната полезност (колкото повече единици от дадено благо притежава един човек, толкова по-малко той ще цени всяка отделна единица). Освен това Менгер посочва как са възникнали парите в условията на свободния пазар, когато най-продаваемата стока се търси не за потребление, а като разменна монета за други стоки.
Книгата на Менгер се оказва един от стълбовете на маржиналната революция в историята на икономическите науки. Когато Мизес заявява, че тя го е направила икономист, той има предвид не само теорията на Менгер за парите и цените, но и неговия подход към самата дисциплина. Неговите „Изследвания“, излезли 12 години по-късно, оборват Немската историческа школа, която отрича теорията и разглежда икономиката като събиране на данни в услуга на държавата.
Като професор по икономика във Виенския университет, а впоследствие преподавател на младия, но злополучен престолонаследник Рудолф от династията на Хабсбургите, Менгер възстановява икономиката като наука за човешкото действие, основано на дедуктивната логика, и подготвя почвата за сблъсъка на по-късните теоретици с влиянието на социалистическата мисъл. Неговият ученик Фридрих фон Визер оказва силно влияние върху по-късните разработки на Фридрих фон Хайек. Съчиненията на Менгер си остават отлично въведение към икономическия начин на мислене. До известна степен, след Менгер всеки австриец се е смятал за негов ученик.
Почитател и последовател на Менгер в Университета на Инсбрук, Ойген фон Бьом-Баверк взима тезата на Менгер, преформулира я и я прилага по отношение на множество нови проблеми, включително стойност, цена, капитали и лихва. Неговата „История и критика на теориите за лихвата“, появила се през 1884 г., е всеобхватен преглед на заблудите в историята на мисълта, както и непреклонна защита на идеята, че лихвеният процент не е изкуствено творение, а неотменна част от пазара. Той отразява универсалния факт на времевото предпочитание, склонността на хората да предпочитат удовлетворяване на потребностите си в настоящето, а не в бъдещето (теория, по-късно доразвита и застъпвана от Франк Фетер).
„Положителната теория на капитала“ на Бьом-Баверк демонстрира, че нормалната норма на икономическата печалба е лихвеният процент. Капиталистите спестяват пари, плащат на работниците и изчакват, докато се продаде крайния продукт, за да реализират печалба. Той демонстрира още, че капиталът не е хомогенна, а сложна и разнородна структура, която има времеви измерения. Една нарастваща икономика не е просто следствие от нарастването на капиталовите инвестиции, а и от все по-продължителните процеси на производство.
Бьом-Баверк влиза в продължителна битка с марксистите относно теорията за експлоатацията на труда от капитала и опровергава социалистическата доктрина за капитала и заплащането далеч преди комунистите да дойдат на власт в Русия през 1917 г. Освен това Бьом-Баверк води семинар, който по-късно ще се превърне в модел за семинара на Мизес във Виена.
Бьом-Баверк е привърженик на политика, която е съобразена с все по-утвърждаващата се реалност на икономическия закон. Той смята интервенционизма за атака срещу пазарните икономически сили, която в дългосрочен план е обречена на неуспех. През последните години от монархията на Хабсбургите той е три пъти министър на финансите, ратуващ за балансиран бюджет, стабилни пари и златен стандарт, свободна търговия, както и за отмяна на експортните субсидии и други привилегии за монополите.
Именно неговите изследвания и съчинения затвърждават статута на Австрийската школа като единен начин на възприемане на икономическите проблеми и подготвят почвата за огромните следи, които оставя в англоезичния свят. Но една от областите, където Бьом-Баверк не доразвива анализа на Менгер, са парите – институционалната пресечна точка на микро- и макроподхода. Това предизвикателство се поема от младия Мизес, икономически съветник на Австрийската търговска камара.
Епохата „Мизес“ В резултат на изследванията на фон Мизес се появява „Теория на парите и кредита“, публикувана през 1912 г. В нея Мизес обяснява как теорията на пределната полезност се прилага към парите и излага собствената си теорема на регресията, като посочва, че парите не само произхождат от пазара, но и това винаги трябва да е така. Въз основа на Британската валутна школа, на теорията на Кнут Виксел за лихвените проценти, както и на теорията на Бьом-Баверк за структурата на производството, Мизес представя общите насоки на Австрийската теория за икономическия цикъл. Година по-късно Мизес е назначен във факултета на Виенския университет и семинарът на Бьом-Баверк посвещава цели два семестъра на обсъждане на книгата на Мизес.
Кариерата на Мизес е прекъсната в продължение на четири години от Първата световна война. Той прекарва три от тях като артилерийски офицер и една като щабен офицер в икономическото разузнаване. В края на войната публикува „Нация, държава и икономика“ (1919), където се застъпва за икономическите и културни свободи на малцинствата в току-що рухналата империя и предлага теория на икономиката на войната. В същото време паричната теория на Мизес става обект на внимание в САЩ чрез работата на Бенджамин М. Андерсън-младши, икономист в Чейс Нешънъл Банк. (Книгата на Мизес е остро разкритикувана от Джон Мейнард Кейнс, който по-късно признава, че не може да чете на немски език).
Безкомпромисен, Мизес се обръща към проблемите на самия социализъм и през 1921 г. написва хитовото си есе „Социализъм“, което през следващите две години превръща в едноименната книга. Социализмът не позволява частната собственост и пазар за средствата за производство, и следователно няма как ресурсите да се използват по най-полезния възможен начин. Социализмът, прогнозира Мизес, ще доведе до пълен хаос и край на цивилизацията.
Мизес предизвиква социалистите да обяснят от икономическа гледна точка как точно ще работи тяхната система – задача, която те избягват. Дебатът между привържениците на Австрийската школа и социалистите продължава през следващото десетилетие, а и след това – до рухването на световния социализъм през 1989 г. – учените отдавна смятат, че е разрешен в полза на социалистите.