Каравино

Каравѝно (; , Каравин) е село и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 257 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 885 души, от които 48 са чужди граждани.Cittadini stranieri Caravino 2025, посетен на 23 януари 2026

Общината е известна със Замъка на Мазино, разположен в подселището Мазино, на около 2 km от историческия център.

География, административно деление и население

Разположено е в североизточната част на Метрополен град Торино, в подножието на мореновите хълмове Ла Сера ди Ивреа, които се простират между езерото Вивероне и река Дора Балтеа, в североизточния дял на района Канавезе. Релефът е предимно хълмист, с ограничена равнинна зона.

Площта на общината е 1154 хектара, от които 290 се намират в подселището Мазино, включено в административните ѝ граници от 1929 г.

На 2 km западно от селото преминава Каналът на Ивреа, а на 6 km се намира река Дора Балтеа.

Околностите на Каравино предлагат отлични условия за разходки и екскурзии с велосипед или на кон. На територията на общината функционира и известна школа по езда.

Каравино граничи със седем общини: Вестиние, Косано Канавезе, Сетимо Ротаро, Адзельо, Албиано д'Ивреа, Боргомазино и Страмбино. Отстои на 42 км от Торино и на 95 км от Милано.

Има едно подселища (на итал. frazioni)Малко населено място, изолирано от общината, от която зависи – Мазино, и една местност – Валера.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 885 души, от които 48 чужди граждани. Сред последните преобладават тези на Румъния – 27 души. Български граждани липсват.

Топоним Името на селището се среща за пръв път в граждански актове от 1024 г. под формите Cadravinum, Cadravino, Caravinum, Carauino и Caravino. Съществуват три основни хипотези за произхода му: 1. от термина „cravino“ или „caprino“ – „козешки“, което би отразявало местното козевъдство; 2. от car(r)a a vino – древна торинска мерна единица за съхранение на големи количества вино, равняваща се на 493,069 литра; 3. от поредица форми като Quadrata, Quadratinu(m), Quadratino, Cadravinu(m), Cadravino, Caravinu(m), Carauino, Caravino, свързани с географското положение на селището в центъра на тогавашните сили – Маркграфство Ивреа, Маркграфство Торино и епархията на Верчели.

Името на подселището Мазино вероятно произлиза от хипотетичен селскостопански имот на Maxini; или от диалектното maisin („блато, падина“), свързано с блатистите терени около река Дора Балтеа; или от meisin („средищна земя“), подобно на топонима Riserva naturale del Meisino – природен резерват между Торино и Сан Мауро Торинезе.

История Древният произход на Каравино се потвърждава от археологически находки – множество инструменти и монети от римската епоха (III век).

Селището е споменато за пръв път в документ от 1024 г., когато някой си Кателм преотстъпва имотите си в Cadravinum на епископ Брокард от Аоста.

През 1070 г. възниква Графство Мазино, закупено от граф Гвидо II от Помбия, племенник на графа на Помбия Гуиберт – брат на Ардуин (маркграф на Ивреа и крал на Италия).

През 1165 г. в удостоверителен документ за пръв път се появява името на жител на Каравино – Ото де Мадио де Каравино. Епископът на Ивреа държи върховната юрисдикция над селището и го дава като феод на маркграфа на Монферат, който от своя страна го преотстъпва на графовете на Мазино.

През 1209 г. граф Пиетро ди Мазино се заклева във вярност на Верчели. XIII век е белязан от непрестанни конфликти между Ивреа и Верчели, както и между графовете на Канавезе, подстрекавани от маркграфовете на Монферат.

През 1248 г. император Фридрих II предоставя Канавезе на граф Томас II Савойски. През 1361 г. графовете на Мазино отстъпват на Савойската династия „половината от замъка и селището Мазино, както и цялото Боргомазино, Вестиние и Косано, заедно с лоялността и почитта на Каравино“. През 1387 г. те полагат клетва за вярност. Така приключва тривековната независимост на най-влиятелния благороднически род в Канавезе и започва период на бунтове срещу Савоя, редуващи се с нови клетви за вярност.

През 1392 г. Фачино Кане окупира Каравино, но не успява да превземе замъка на Мазино, който остава под савойски контрол. През 1400 г. в битката при Каравино кондотиерът побеждава савойските войски и затвърждава влиянието си в района.

През 1444 г., обеднели след дълги конфликти със Савоя, графовете на Мазино са принудени да продадат графството. Така започва втората династия – Валперга ди Мазино, с Джакомо I Валперга.

През 1480 г. в Голямата зала на замъка Мазино са подписани Уставите, предоставени от графа на неговите поданици.

През 1504 г. испанците завземат основните крепости на Пиемонт, а през 1534 г. френските войски нахлуват в Канавезе. Мирът е възстановен през 1559 г. с Мирния договор от Като Камбрези.

През 1578 г. свети Карло Боромео, архиепископ на Милано, гостува в замъка в Мазино по време на пътуването си до Торино, за да почете Светата плащаница.

През 1626 г. чума опустошава Каравино, като унищожава цели семейства.

XVII век е белязан от войни между Испания и Савойската династия, а началото на XVIII век – от нови конфликти между Кралство Франция и Савойското херцогство.

През 1730 г. Джакомо Антонио Еузебиети се отправя в Торино от името на общността, за да положи клетва за вярност към крал Карл Емануил III Савойски.

Между 1770 и 1775 г. улиците на Каравино са настлани.

През 1800 г. по време на Наполеоновата окупация Каравино става столица на кантон и правосъдно седалище на департамент Дора. След възстановяването на Савойската монархия през 1814 г. пренаселеността се превръща в сериозен проблем: населението расте, но приходите от земеделие и занаяти остават непроменени. През 1830 г. настъпва глад. През 1848 г. в Каравино живеят 1842 души в 178 къщи, а в Мазино – 440 души в 48 къщи.

От средата на XIX век към първоначалното ядро на селището – Кастелацо, разположено в най-високата част, са добавени пет кантона: Боскето, Казале, Сан Роко, Перозио и Карекио.

След 1880 г. започва емиграцията на майстори-зидари, които по време на карнавала се завръщат със спестявания, подпомагайки икономическото възстановяване след 1930 г. Постепенното обезлюдяване обаче води до това, че още преди 1914 г. Каравино се превръща в село с по-възрастно и по-малко предприемчиво население.

Основните връзки със съседните селища се осигуряват от пътищата Каравино – Ивреа (някога преминавана с конски впряг) и Каравино – Страмбино, който не съществува до 1892 г.; дотогава се използва ферибот по река Дора Балтеа.

През 1927 г. Каравино е включено в новосъздадената провинция Аоста.

През 1929 г. общините Каравино, Мазино и Косано се обединяват в община Мазино. През 1949 г. с Декрет № 1072 на Президента на Републиката Каравино възстановява старото си име, а Мазино става негово подселище.

Възстановяването на селото започва едва след 1946 г., благодарение на развитието на металообработващата индустрия в Ивреа и миграцията на жители от Венето през 50-те години, които купуват и ремонтират изоставени къщи. През същото десетилетие се извършват и значителни инфраструктурни подобрения. Улиците са ремонтирани и удължавани през 1953 г. Първите електрически лампи са поставени още през 1911 г., но реалното модернизиране започва през 1954 г. Постоянният проблем с водоснабдяването е решен на 24 април 1958 г. с откриването на междуобщинския акведукт на Водния консорциум „Мазино“, което поставя началото на нов етап в развитието на селото: къщите са модернизирани, а баните и тоалетните престават да бъдат лукс.

Икономика Земеделието има съществено значение за местната икономика. Отглеждат се зърнени култури, пшеница, зеленчуци, фураж, грозде и различни плодове. Част от населението се занимава и с животновъдство – говеда, свине, овце, кози, коне и птици. Индустриалният сектор е представен от малки предприятия, действащи основно в областите хранителна промишленост, опаковки, дървообработване, металургия и строителство. Третичният сектор включва добре развита търговска мрежа и разнообразни услуги, включително банкови.

Забележителности Замък на Мазино

Замъкът на Мазино (Castello di Masino) е закупен около 1000 г. от господарите на Мазино, а през XV век преминава във владение на графовете Валперга. През вековете замъкът претърпява многократни разрушения – първо от Савоя, а след това през XVI и XVII век – и е постоянно реконструиран, като първоначалната му структура е многократно променяна. През XVIII век братята Карл Франциск II и Томас Валперга го превръщат в елегантна резиденция с просторни украсени зали, стенописи и богата библиотека. През XIX век паркът е преустроен в английска градина. В параклиса се съхранява урната с пепелта на Ардуин от Ивреа.

От 1987 г. замъкът е собственост на Италианския фонд за околна среда (FAI) и е отворен за посещения. В залите му се пазят многобройни произведения на изкуството, мебели от XVII–XVIII век, колекция от карети, ценни документи и стенописи. Околният парк е богат на растителни видове, павилиони, алеи и декоративни ложи.

Кастелацо Кастелацо (Castellazzo) е триетажна сграда, разположена в центъра на селото, на мястото на древен укрепен заслон. Реставрирана е между 1874 и 1920 г., когато е обогатена с необичаен декоративен ансамбъл: скулптури, бюстове, кариатиди, картини, барелефи и флорални фестони.

Кладенец на Валентино

Кладенецът на Валентино (Pozzo del Valentino) се намира в подселището Мазино и датира от периода на урбанистичните преобразувания през 1730-те години. Дълбочината му надхвърля 60 m. Подобен по тип е и кладенецът на гетото. В миналото недостигът на вода е представлявал сериозен проблем за всички селища в района. Още през 1710 г. граф Карл Франциск I Валперга ди Мазино закупува терен за изграждане на нов кладенец. Поради бедността на района на естествени водоизточници, територията е била осеяна с малки кладенци за събиране на дъждовна вода. По-късно граф Карл Франциск III и съпругата му Еуфразия нареждат в новия парк да бъде инсталирана обществена цистерна, върху която впоследствие е оформено изкуствено езерце, което налага изграждането на допълнителни резервоари по настояване на жителите.

Енорийска църква „Св. Солутор“

Енорийската църква „Св. Солутор“ (Chiesa di S. Solutore) е селска църква, разположена в края на селото, с неясна дата на построяване. Предполага се, че е възникнала в същия период като енорийската църква. През XVII век първоначалната постройка, вече в руини, е заменена с нова. От стария храм са запазени два елемента: камъкът, върху който според местната легенда е бил обезглавен мъченикът Солутор, и един стенопис. И двата артефакта днес се намират под дървения олтар от началото на XVIII век.

Църква „Мадона на милосъдието“ Първият параклис е изграден в края на XV век от местната общност в знак на благодарност за получените Устави от графовете Валперга ди Мазино. Четири века по-късно той е съборен и възстановен в по-големи размери като църквата „Мадона дела Мизерикордия“ (Chiesa della Madonna della Misericordia). Култът към Мадоната е дълбоко вкоренен сред жителите на Каравино и остава силно осезаем и днес.

Църква „Св. Яков в Карпенето“ Църквата „Св. Яков в Карпенето“ (Chiesa di S. Giacomo in Carpeneto) се намира в гориста местност край селото. Построена е в примитивен романски стил и в миналото е принадлежала на графовете Валперга ди Мазино. През Средновековието е зависела от Санта Мария Маджоре – бенедиктинска цела във Вестиние, подчинена на абатството „Фрутуария“. Посвещението на свети Яков вероятно подсказва, че храмът е бил спирка по поклоническия път към Сантяго де Компостела.

Името Carpeneto (или Carpaneto) произлиза от гъстата габърова гора, която обкръжава мястото. От 1988 г. църквата е собственост на Италианския фонд за околна среда (FAI) и не е действаща.