Кралският дворец във Венария Реале (на италиански: Reggia di Venaria Reale) е една от Савойските кралски резиденции, разположена в Пиемонт, Северна Италия. Той е част от серийния обект на ЮНЕСКО „Савойски кралски резиденции“, включен в Списъка на световното културно и природно наследство през 1997 г.

Дворецът е проектиран от архитекта Амедео ди Кастеламонте по поръчка на херцог Карл Емануил II Савойски, който го замисля като база за ловни излети в торинските блата. В следващите десетилетия комплексът е значително разширен с множество сгради и съоръжения, като в работата по него участва и водещият архитект на Савойската династия Филипо Ювара.

Самото име на двореца произлиза от латинския израз Venatio Regia, свързан с термина reggia venatoria – кралска ловна резиденция.

Изборът на мястото – в подножието на долините на Ланцо, е продиктуван от близостта на обширните гори, известни като Гран Паезе, богати на дивеч. Тази територия се простира на около сто километра до Алпите и достига на юг и изток почти до самата столица.

През 2018 г. дворецът е посетен от 1 048 834 души, което го нарежда сред седемте най‑посещавани италиански държавни музеи.. През 2017 г., десет години след откриването му за посетители, пътеводителят „Мишлен“ присъжда на Кралския дворец във Венария своята трета звезда.

През 2019 г. градината на двореца е избрана за най-красивия обществен парк в Италия.

История

Идеята за създаването на кралски дворец във Венария Реале вероятно произхожда от Карл Емануил II Савойски, вдъхновен от замъка Мирафиори (Miraflores) – резиденция, предназначена за Каталина-Микаела Испанска, съпруга на херцог Карл Емануил I. Именно този дворец дава името на района Мирафиори в периферията на Торино.

Карл Емануил II, желаейки да създаде дворец, свързан с неговото име и това на съпругата му Мария Йоана Батиста Савойска-Немур, закупува двете малки села Алтесано Супериоре и Алтесано Инфериоре от семейство Бираго – милански род, развил значими земеделски насаждения в района. Мястото по-късно е преименувано на „Венария“, тъй като е предназначено за ловни цели.

Строителните работи са планирани от 1658 г. и са възложени на архитекта Амедео ди Кастеламонте. Строителството започва през 1659 г., а отделните части на комплекса се завършват последователно: конюшните и часовниковата кула (1660), дворецът на Диана (1663), лоджията и театърът в горната градина (1666), площадът пред двореца (1667), двойните фасади на църквите на селския площад (1669), лимонената оранжерия с фонтана на Херакъл и алеята към него (1671), храмът на Диана (1673) и колоните на централната улица на селището (1679).

След разрушенията, нанесени от французите на 1 октомври 1693 г. по време на Деветгодишната война, Виктор Амадей II възлага ново преустройство на двореца под ръководството на архитекта Микеланджело Гарове. Завършени са югозападният павилион (1702), югоизточният павилион (1703–1713) и началото на крилото на Голямата галерия, останало недовършено след смъртта на Гарове през 1713 г.

Гарове извършва и мащабно преустройство на градините: разрушава храма на Диана (1700), трасира и удължава Кралската алея (1702), премахва цитрусовата оранжерия от XVII век (1703), оформя Английската градина (1710), създава Зелените апартаменти и разрушава Лоджията‑театър от XVII век (1711). Допълнителни щети са нанесени и по време на обсадата на Торино през 1706 г., когато френските войски на Луи д’Обюсон дьо ла Фьойлад се разполагат в комплекса и увреждат множество постройки, използвани тогава за военни нужди.

През 1716 г. Виктор Амадей II възлага проекта на Филипо Ювара, който завършва Голямата галерия, изгражда югоизточния павилион и между 1722 и 1727 г. построява Цитронерията и Голямата конюшна. На него се дължи и изграждането на параклиса „Сант Уберто“. В градините Ювара премахва останките от храма на Диана (1719) и през 1725 г. създава Лабиринта и неговия павилион.

През 1739 г., три години след смъртта на Ювара, Карл Емануил III назначава Бенедето Алфиери за ръководител на проекта. Алфиери възстановява Часовниковата кула, като я изгражда наново на същото място (1739), издига крилото Белведере (1751), галерията между параклиса и Цитронерията (1754), малките западни конюшни (1758) и източните конюшни (1760), както и ездачното училище (1761).

По време на наполеоновото управление дворецът претърпява значителни промени. Градините са разрушени, за да бъдат превърнати в плацдарм, а целият комплекс е използван като казарми – функция, която се запазва и след Реставрацията. Постепенно Венария се утвърждава като важен център на савойската кавалерия, приютявайки военно училище по езда с европейски престиж, където се развиват иновативни методи за езда, бой и впрягане на коне, както и конезавод.

Поради тежките щети, нанесени по време на френската окупация, след поражението на Наполеон и възстановяването на Кралство Сардиния дворецът не възвръща ролята си на кралска резиденция. Той е включен в Кралската военна собственост, а запазените декорации и обзавеждане са прехвърлени в други савойски дворци и замъци. Функцията на лятна кралска резиденция е поета от замъците в Ракониджи, Ступиниджи и Алие.

По време на периода, в който комплексът принадлежи към Кралската военна собственост (1851–1943), дворецът във Венария е използван изцяло за военни нужди. Между 1850 и 1943 г. там се помещават Конният артилерийски полк, Кралското военно училище (днес Кавалерийско училище на Италианската армия) и 5‑ти артилерийски полк „Суперга“. От началото на XX век армията постепенно започва да изоставя комплекса, а собствеността му преминава към Министерството на културата, започвайки през 1936 г. с параклиса „Сант Уберто“.

След изтеглянето на военния гарнизон дворецът става обект на вандализъм и постепенно изпада в тежко състояние. Поради липса на средства намесите на Министерството на културата на Италия се ограничават до най-необходимото, насочено към запазване на конструктивната цялост на сградите. През 40‑те години е извършена малка реставрация на параклиса „Сант Уберто“.

През 1961 г., по повод стогодишнината от Обединението на Италия, Галерията и Залата на Диана са подложени на кратка, предимно сценографска реставрация. През 60‑те години група жители на Венария Реале създават Координацията на Венария за защита и реставрация на замъка, която започва ограничени, но важни дейности по възстановяване и оползотворяване на рушащия се комплекс.

От 80‑те години насам със средства от FIO (Фонд за инвестиции в заетостта) започват първите дейности по реконструкция, реставрация и подобрения, насочени към повишаване на обществената осведоменост за значението на комплекса.

Повратният момент настъпва през 1978 г., когато дворецът е предаден на Суперинтендантството за реставрационни работи. Силен и аргументиран призив за незабавна, радикална реставрация отправя Федерико Дзери, който в телевизионно предаване, посветено на Венария, показва пред широката публика крайното състояние на разруха, в което се намира комплексът.

На 5 декември 1996 г. министърът на културата Валтер Велтрони, в съгласие с президента на Пиемонт Енцо Гиго, създава „Комитет за Кралския дворец на Венария“, с което започва дългият процес на възстановяване на комплекса. През 1999 г. е подписано първото рамково споразумение между Министерството на културното наследство, регион Пиемонт, община Торино и общините Венария Реале и Друенто. Следват осем години работа (1999–2007), представляващи най-мащабния реставрационен проект в европейската история. В него участват 700 техници и сътрудници, 300 компании, над 1800 работници, 100 проектанти, 16 международни търга и осем конкурса за дизайн. Проектът обхваща двореца, селото, замъка Мандрия, градините и парка. Отпуснатите средства надхвърлят 300 милиона евро (50 от Министерството на културното наследство, 80 от регион Пиемонт и 170 от ЕС), което позволява реставрацията на 240 000 m² площи и 800 000 m² зелени територии, както и възстановяването на 1000 стенописа и 9500 m² мазилки — при средна цена под 900 евро/m². Интервенциите са осъществени и благодарение на средствата от лотарийната игра, съгласно закон 662/96.

Комплексът отваря врати на 13 октомври 2007 г.

Периодично се възстановяват и отварят за посетители нови пространства, сред които Цитронерията и конюшните, достъпни за обществеността от 2009 г. През 2011 г., по повод 150‑годишнината от Обединението на Италия. дворецът и градините са домакини на изложби и събития, посветени на националните постижения. Управлението на комплекса се осъществява от Гъвкавата структура на Венария Реале, ръководена от Алберто Ванели. В едно от крилата на двореца е открито и Училището за реставрация Венария Реале.

Комплекс При влизане през главния вход посетителят попада в почетния двор, в чийто център някога се е издигал фонтанът, известен като „Фонтанът на елените“. Главната фасада, украсена с рогове на изобилието, черупки и плодове, разкрива ясно разграничение между двете фази на строителството: отдясно откритата тухлена зидария маркира границата между частта от XVII век и тази от XVIII век, оформена след намесата на първия придворен архитект Амедео ди Кастеламонте.

Лявата част на комплекса отразява намесата на втория придворен архитект Микеланджело Гарове (1699–1713). Той изгражда две кули с покриви тип „мансар“, покрити със scandole – многоцветни петоъгълни керамични плочки, свързани помежду си чрез Голямата галерия, която през средата на XX век погрешно е идентифицирана като Галерията на Диана. Художникът Джакомо Казела, заедно с Джовани Андреа Казела, изпълнява живописната украса на Залата на храмовете на Диана, включително композицията Бритомартида поднася храм на Диана (1660–1663).

Интериорът е включвал богати щукатури, статуи и огромна колекция от картини – според Кастеламонте над 4000, създадени от художници като Виторио Амедео Чиняроли, Пиетро Доменико Оливеро и Бернардино Куадри. Стените са били украсени с изображения на дивеч, подчертаващи ловната функция на резиденцията. Щукатурите често са дело на Пиетро Сомаци, особено в помещения, преустроени по-късно, както и в залите на Двореца на Диана и в свързващите пространства към павилиона, издигнат от Микеланджело Гарове – места, където се проявява истинският разцвет на неговото майсторство. През 1718 г. Пиетро Филипо Сомаци изпълнява щукатурите в галерията по проект на архитекта Филипо Ювара.

За илюстрация на дворцовия комплекс е използван изключително прецизен архитектурен модел, изработен от Карло Костантини. Градини Градините на двореца са напълно унищожени, след като войските на Наполеон ги превръщат в плацдарм – така едно от най-значимите произведения на комплекса е изгубено завинаги. Запазени са обаче рисунки от епохата, които показват великолепната френска градина, разположена върху три тераси, свързани чрез живописни стълбища и архитектурни елементи, като часовниковата кула в първия двор. Сред основните акценти са фонтанът на Херакъл, полукръглият театър и партерите.

Естествената среда на Венария Реале започва да се възстановява едва в последните десетилетия, паралелно с реставрационните работи по комплекса – от конюшните до Двореца на Диана. Завършените участъци, частично повредени от силната буря през юни 2007 г., вече са отворени за посетители. В Долния парк са разположени няколко произведения на Джузепе Пеноне, които създават силен контраст с бароковата архитектура; сред тях е и 12-метровият ствол от кедър, от който се издигат изпарения от отоплителните системи на сградата.

През 2019 г. градините на Венария печелят 17‑ото издание на конкурса „Най‑красивият парк в Италия“ в категорията за обществени паркове.

Конюшни на Ювара