Охридският революционен район или околия е организационна подструктура на Битолския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, обхващаща Охридско и Дебърца.

История Първи години Охридският комитет на ВМОРО е основан скоро след основаването на Организацията в 1893 година по време на лятната ваканция през 1894 година от Дамян Груев. Негови основатели според Милан Матов са българският учител в града Александър Чакъров и Никола Филипчев. Според Христо Силянов сред основателите на комитета са и Лев Огненов и Иван Лимончев, а според Стоян Ристески и доктор Георги Николов. Околията е организирана от селските български учители. Убийството на 5 август 1898 година в центъра на Охрид на сърбоманина Димитър Гърданов, в чиято къща е отворено сръбско училище, затвърждава Организацията в района.

В май 1901 година в района се появява и първата чета – тази на прилепчанеца Тале Бояджиев – Горанов, чийто четници са от охридските села. Четата е формирана на 6 юли 1901 година в манастира „Света Петка“ край Велгощи. В манастира пристигат петима четници – Деян Димитров, Милош Богданов и Миладин Голев от Ърбино, които са пристигнали от България и са минали едногодишен стаж в Русенското народно стрелково дружество на Върховния комитет.Петров, Тодор. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908), Военно издателство, София, 2002, стр. 52. Освен тях в четата влизат и Славчо Смилевчето като секретар и Горанов като войвода. При формирането на четата присъстват Христо Узунов, Андрей Христов, Наум Цветинов, Наум Златарев, Никола Анастасов Костайчинов. Четата е заклета от игумена на манастира Анастас Дамянов.

През ноември 1901 година Горанов е свален като районен войвода, поради злоупотреби и разврат. По молба на Христо Узунов Битолският окръжен комитет изпраща за нов войвода Никола Русински, който поема охридската чета във Велгощи на 27 ноември. На събитието присъстват 110 души от Велгощи, от които са заклети 53. Велгощкият комитет е най-силният в Охридско, начело с учителя Никола Атанасов. Русински успява да организира масово охридските села, създава специални групи, пращани по отделните села и засилва покупката на оръжие. Към края на 1902 година почти половината оргинизирано население е въоръжено. На 10 ноември 1902 година във Велгощи е стреляно срещу шпионина Йованче Шанданов, в резултат на което в селото са арестувани 25 души. Постепенно в Охридско обаче се появяват привърженици на Върховния комитет и се появяват настроения против Русински, който е обвиняван в мекушавост и социализъм. На 20 ноември 1902 година Русински предава ръководството на охридската чета на поп Христо Търпев – Страхил.

Търпев няма организаторските качества на Русински. Противно на инструкциите на Охридското началство той мести четата от Велгощи към селата Рамне и Конско. Нейното движение е забелязано и от Охрид тръгва потеря от 1000 души войска, полиция и башибозук. Охридският комитет изпраща заповед по куриер да се избегне сблъсък и четата на премине в Ресенско. Поп Христо не се подчинява и на 13/26 януари дава сражение на потерята при Конско, в което загива. В битката загиват още Нове Велянов от Злести и Глигор Секулев от Велгощи. Телата на загиналите са изложени в Охрид. Един е ранен и пленен от турците. Турските загуби са многократно по-големи – от жандармеристите трима убити и двама ранени, но от другата потеря още 20 души. Османските власти подлагат на жестоки изтезания 49 души от Конско и близките села, 7 души бягат в гората, 29 души са затворени, между които и Лев Огненов и Янко Каякчията. Открити са 11 пушки.

При амнистия през пролетта на 1903 година много от ръководителите като Аргир Маринов и Христо Узунов са освободени и веднага стават нелегални. Узунов заема мястото на току-що убития охридски войвода Тома Давидов.

Районът участва масово в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година, като основните сражения са водени от районните и селските войводи.

След въстанието След въстанието повечето войводи и ръководители се установяват в София – Антон Кецкаров, Наум Цветинов, Александър Чакъров, Лука Групчев, Марко Павлов и Лазар Димитров бягат през Албания и Черна гора, а Деян Димитров и други през Сърбия, а Смиле Войданов през цяла Македония. Деян Димитров, Чакъров, Лазар Димитров, Тасе Христов и Войданов участват в Софийските съвещания от началото на 1904 година, които имат за цел да осмислят въстанието и да решат за нова тактика на борба. Някои от охридските дейци като Антон Кецкаров се отказват от революционна дейност и се отдават на мирен живот.

След въстанието, макар и изгорените села в Охридско да са много, районът бързо се възстановява. В района се налага с авторитета си останалият след въстанието сред населението Христо Узунов. Гьорче Петров пише: „Въ Охридско, следъ като водителитѣ заминаха въ България, щѣше да се яви грозна анархия, ако не бѣше покойниятъ Узуновъ крепилъ малко положението.“ В района остава и Петър Чаулев. Охридският комитет бързо се възстановява и отново организира селската милиция за подпомагане на революционното дело и борба с разбойниците. Комитетът решавасъдебни спорове, определя цените на продуктите, сватбените дарове, налага данъци и дори издава гербови марки с лъв и надпис „Автономна Македония“. Районът е незасегнат от борбите между Вътрешната органзация и Върховния комитет и остава верен на ВМРО. Още през пролетта на 1904 година с нова чета в Охридско се връща войводата Цветко Христов. В Охридско често действа и новата дебърска чета на Павел Караасанов.

След убийството на Узунов в 1905 година околийски войвода става Чаулев. След скандали Чаулев е принуден да бяга в Княжеството и районът остава под контрола на войводите Гюрчин Петров и Лазар Цириов, които Милан Матов определя като „слаби“.

Бележки

Категория:ВМОРО Категория:Община Дебърца Категория:Община Охрид Категория:История на Охрид Категория:ВМРО