Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, учител, писател и преводач от Охрид. Пърличев е един от най-дейните участници в борбите за въвеждане на български език в училищата и черквите в града през 60-те години на XIX век. Преди да изиграе ключовата си роля като водач на българското движение срещу гърцизма в Охрид, печели ежегодния конкурс за гръцка поезия на Атинския университет с поемата си „Ὁ Ἁρματωλός“ (1860). Автор е на ценна автобиография, една от най-ранните в българската литература,Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2013 както и на първия превод (частично запазен) на Омировата „Илиада“ на български.

Енциклопедията на Македонската академия на науките и изкуствата го нарича „най-голямото име на македонската литература през XIX век“.Акад. Блаже Ристовски (редактор). „Македонска Енциклопедија“. Македонска Академија на Науките и Уметностите, Скопје, 2009. В творчеството си самият Пърличев се определя като българин. Негови съвременници от Македония и Охрид го описват като „доблестен български патриот“ с „огнен дар на словото“, чиито речи „текли като огън и лава“.

Биография Ранни години

Григор Пърличев е роден на 18 януари 1830 или 1831 г. в Охрид като четвърто дете и трети син в семейството на шивача Ставри Пърличев и Мария Гьокова, които (по думите на Пърличев) били „родители доста бедни, но честни“. Баща му умира, когато Пърличев е на шест месеца и грижата за семейството се поема от дядо му. Пърличев е четиригодишен, когато дядо му почва да го учи да чете с помощта на стар гръцки буквар. Продължава обучението си на гръцки в местното училище (по това време в охридските училища не се преподава на български). Преди Пърличев да навърши десет години умират и дядо му, и по-възрастният му брат. Преди смъртта си дядото на Пърличев заръчва на майка му да продължи да праща Григор на училище. Пърличев се отличава като добър ученик по гръцки. Дава частни уроци и прави преписи на гръцки ръкописи, за да изкара пари. Известно време му преподава и Димитър Миладинов, който по време на учителстването си в Охрид е и наемател в къщата на Пърличеви. За кратко работи като шивач, а през 1848 година е учител по гръцки в Тирана.

Студент по медицина в Атина През август 1849 година заминава за Атина, където по съвет на охридянина Ангел Групчев записва медицина в тамошния университет. Нямайки наклонност към медицината, в Атина Пърличев често пише стихове и ги излага по дъските из университета. На 25 март 1850 г. Пърличев наблюдава церемонията по награждаването на победителя в поетическото състезание на Атинския университет, което разпалва желанието му да твори.

Поради финансови затруднения през май 1850 г. се завръща в Македония. Две години е учител по гръцки и църковен певец в село Белица, Охридско. Премества се в Прилеп, където учителства пет месеца, преди да получи покана от охридските първенци да стане учител в града. В Охрид се задържа шест години. С 5000 гроша спестени пари заминава отново за Атина през август 1859 г. и продължава следването си в медицинския факултет.

Завръщане в Атина и поетически успех

През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Ο Αρματωλός“ (на български: „Сердарят“ или „Войводата“), посветена на Кузман капитан, народен герой от охридския край. Поемата получава широк отзвук в гръцката преса. Някои сравняват Пърличев със скулптора Фидий и пишат, че „Сердарят“ е „произведение на чудотворно длето и че всеки стих там е чист бисер“. В допълнение към паричната награда от конкурса, Пърличев получава награда (60 лири) и от основателя на новите олимпийски игри, Евангелис Заппа, а крал Отон му отпуска стипендия от 35 драхми месечно, от която Пърличев не се възползва.

Когато става ясно, че Пърличев (който в Атина е известен с името Γρηγόρης Σταυρίδης – Григорис Ставридис – под което е бил записан в университета) е българин и няма да се откаже от народностното си чувство за сметка на елинизма, атинските му приятели – с изключение на Яким Сапунджиев – го изоставят, а един от неуспелите кандидати в поетическото състезание, професор Орфанидес, напада Пърличев в пресата заради народността му – пишейки, че има долен племенен произход – и го обвинява, че е проводник на руските интереси, които работели срещу панелинизма (препратка към подетата от българите борба за църковна независимост). В отговора си, публикуван в гръцките вестници през май и юни 1860 г., Пърличев отхвърля клеветите на Орфанидес, че е орган на руската пропаганда, и пише:

Някои от по-ранните български изследователи на живота на Пърличев като Георги Баласчев и Димитър Матов допускат – въз основа на някои негови обяснителни бележки публикувани с първото издание на „Ο Αρματωλός“ – възможността Пърличев да е имал гръцко самосъзнание в периода до публикуване на поемата. След Втората световна война, когато скопските историци започват да твърдят, че Пърличев е македонец по националност, българските изследователи разглеждат Пърличев като българин по рождение, и смятат гърцизирането му по време на следването му в Атина за временно откъсване от неговите корени. Климент Скопаков, син на един от близките приятели на Пърличев, Миле Скопаче, твърди, че Пърличев има българско самосъзнание още в атинския си период. Според разказа на Пърличев в собствената му автобиография, още при първото си пребиваване в Атина в началото на 50-те години имал съзнание за народността си:

Според белгийския историк Раймонд Детрез, който защитава дисертация на тема свързана с националното чувство на Пърличев и посвещава голям дял от изследванията си на неговия живот и дело, през атинските години на Пърличев народностното му самоопределение е сложен проблем. Той „не може да бъде сведен до простия въпрос – българин или грък.“ Според него, правилната интерпретация би била „не българско или гръцко национално съзнание, а по-скоро и българско, и гръцко, като гръцкото национално съзнание постепенно отстъпва място на българското.“

На следващата година Пърличев отново се подготвя за участие в конкурса с поемата „Скендербей“ („Σκεντέρμπεης“), също написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове). Конкурсът през 1861 г. обаче е отменен. В началото на 1862 г. Пърличев разбира за смъртта на Братя Миладинови, вероятно отровени от фанариотите в затвора в Цариград и решава да се върне в Охрид „или да гина, или да отмъстя за Миладинови.“ Преди да напусне Атина поверява ръкописа на „Скендербей“ на Яким Сапунджиев, за да го предаде на комисията при следващото провеждане на поетическата надпревара.

Водач на борбата за въвеждане на български в училищата и църквите в Охрид

В Охрид продължава подетата от Димитър Миладинов борба против гръцкото духовенство и за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител по гръцки в града и един от организаторите на движението за „побългаряване“ (по собствените му думи) на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано в цариградския вестник „Время“ (6 – 17 август 1866 г.).в. „Время“ г. II, бр. 1 – 3, август 1866 г., Цариград

През 1868 година заедно с Димитър Узунов прекарва няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура при учителя Иван Найденов. След завръщането си в Охрид в началото на ноември 1868 г. със съгласието на охридчани заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Мелетий Преспански и Охридски на 27 ноември същата година е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно – откаран в дебърския затвор. Към средата на януари 1869 г. е освободен за кратко благодарение на застъпничеството на охридчани, които подкупват местните турски власти, и се завръща в Охрид. На 20 януари отново е задържан, този път в дебърската митрополия, и е окончателно освободен през април същата година след допълнителен подкуп. След завръщането на Пърличев в Охрид, в училищата отново е въведен българският. В автобиографията си, Пърличев описва тези събития така:

Скоро след това се жени за Анастасия Узунова, сестра на Димитър Узунов.

След като на 28 февруари 1870 г. Църковната Борба приключва с успех, на 9 март същата година в Охрид след прочитането на султанския ферман за създаването на Екзахрията произнася реч, в която заявява че:

Първи превод на „Илиада“, „Нравствени песни“ и критики През 1871 г. получава покана от цариградското списание „Читалище“ да направи първия превод на Омировата „Илиада“ на български. Пърличев приема поканата и в „Читалище“ са публикувани първа песен и част от втора песен. По-късно същата година Нешо Бончев публикува на страниците на най-авторитетното и меродавно по онова време списание, „Периодическо издание на Българското книжовно дружество“, остра критика към „Читалище“ и превода на Пърличев. Пърличев е силно засегнат и изгаря превода си.

През 1872 г. Пърличев обявява чрез вестник „Право“ намерението си да издаде 12 „нравствени песни“, като добавя, че приемът на песните щял да го насърчи „в дело по-велико, по-свещено, което уже преди две лета съм почнал и за скоро ще ся свърши, не тъй безобразно, както е началото му публикувано в 'Читалище', лето 1871, когато бях още в езикът неопитен.“ Любен Каравелов, който имал навика да бичува посредствените писачи със сатирата си, причислява и Пърличев към тях и отговаря (в. „Свобода“ от октомври 1872 г.) на обявеното намерение с подигравка и „лекомислено злоезичие“ (по оценка на Михаил Арнаудов), без да иска да знае за успехите на Пърличев в гръцката поезия и значението на родолюбивия му принос за българското движение в Охрид. Изглежда Пърличев дълго носи спомена за обидата, защото по сведение на неговия съгражданин книжовника Евтим Спространов години по-късно (през 1889 г.) се подписва под един превод на „Химн на Калимата и Хомера“ с „Гр. С. Пърличевъ, убитий българами“ (т.е. Гр. С. Пърличев, убит от българи).

По-късно Пърличев работи и по втори, по-архаичен по език, превод на Омировата поема.

Конфликт с Натанаил

През 1874 г., по случай пристигането на Натанаил, първият български екзархийски митрополит в Охрид, Пърличев написва песента „Бога вишнаго да славим“. Пърличев учителства в охридското класно училище до есента на 1875 г., когато се премества в месокастренското основно училище (извън стария град) заради несъгласия с Натанаил. Там преподава три години, но напуска след нов конфликт с митрополита. В автобиографията си пише: „реших се да отърся прахът от нозете си и да ида в София“. В нея Пърличев не уточнява причините за разногласията с митрополита, а в автобиографичните бележки на Натанаил те дори не са споменати. Михаил Арнаудов предполага, че до конфликта се стига отчасти заради затрудненото положение на Натанаил, който – предвид интригите на гъркоманите, които се стремят да го представят пред турската власт като русофил и бунтар – е трябвало да действа дипломатично под погледа на каймакамина в Охрид, а отчасти и заради властническата природа на Пърличев и вероятната намеса на Натанаил в училищните работи. Разногласията между двете български партии в града допълнително усложняват положението на митрополита. След като напуска Охрид, Пърличев учителства една година в Струга (1878/1879 г.), за да събере пари за пътуването си.

Пребиваване в България и завръщане в Македония като екзархийски учител

След това заминава за София, където, според уверенията на Васил Диамандиев, очаквал да бъде подпомогнат от „мнозина родолюбци“ в творческата си дейност. Тези очаквания не се оправдават и през есента на 1879 година Пърличев е назначен за класен ръководител и учител по гръцки в Априловската гимназия в Габрово. От този период е запазен текстът на едно негово слово държано пред ученици и учители на гимназията (според сина му Кирил, вероятно първото след пристигането му в града). В него Пърличев се обръща към учениците: