Прабългарите (също първобългари,Веселин Бешевлиев, 1992 Първобългарски надписи, БАН. тюркобългари,Петер Юхас · 1985, Тюрко-българи и маджари. Влияние на Тюркско-българската култура върху маджарите. БАН. или хунобългариВасил Николов Златарски · 1970, История на българската държава през средните векове: Първо българското царство. ч. 1. Епоха на хуно-българското надмошие. ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на първото царство.) са група полуномадски племена, които се появяват за пръв път в историята в Източна Европа през късната античност. Приема се, че част от тях участват в известна степен в етногенезиса на съвременните българи, както и в този на днешните волжки татари, чуваши и на балкарците. Андрей Николаевич Кононов. История изучения тюркских языков в России: дооктябрьский период. – Наука, Ленинградское отд-ние, 1982-01-01. – 372 с. Прочути са като отлични конни воини, докато техният произход според повечето изследователи може да бъде проследен до Централна Азия. Комплексно генетично проучване на балканските народи установява, че следите на преселилите се тук от понтийско-казахските степи азиатски номади се губят неочаквано през VIII век и те не са оставили почти никакъв отпечатък в днешните популации.Iñigo Olalde et al., A genetic history of the Balkans from Roman frontier to Slavic migrations, Cell, Volume 186, Issue 25, 2023, Pages 5472-5485.e9, ISSN 0092-8674, https://doi.org/10.1016/j.cell.2023.10.018. (https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0092867423011352)

Смята се, че прабългарският племенен съюз се образува през II – VI век от спойката на разнородни етно-лингвистични елементи – ирански, угърски, тюркски и енисейски племена, като социалният елит е тюркски и произлиза от огурските племена в зоната на границата между Южен Сибир и Северна Монголия. Сведенията за езика на прабългарите са оскъдни, но повечето лингвисти го причисляват към групата на тюркските огурски езици.

През 480 г. те са наети от Византийската империя да се бият срещу остроготите. Привлечени от богатствата на Византия, някои прабългарски племена, най-вече кутригурите, непрекъснато нападат дунавските провинции на империята в следващите десетилетия. Около 560 г. се появяват аварите които побеждават прабългарските племена. Така те ги поставят във васална зависимост спрямо Западнотюркският хаганат. Обединени под управлението на Кубрат, прабългарите се освобождават и създават в Понтийско-Каспийската степ държава известна на Византия като Стара Велика България. След смъртта на Кубрат държавата му се разпада под ударите на хазарите.

В резултат на тези събития неговите петима синове поемат в различни посоки. Най-големият от тях, Батбаян, остава в степите северно от Азовско море и е подчинен от Хазарския каганат. Петият от синовете, Алцек, мигрира в Италия, а четвъртият – Кубер, се присъединява към аварите в Панония. Котраг, вторият син на Кубрат, мигрира към средното течение на река Волга, където основава Волжка България която просъществува до 13. век когато е покорена от монголската Златна орда. Третият син, Аспарух, мигрира към устието на р. Дунав и завзема Малка Скития, откривайки за прабългарите път към Долна Мизия, където те създават Първата българска държава, която съществува до 11 век, когато е завладяна от Византия.

Етноним

Прабългарите са наричани от ранносредновековните византийски, латински и арменски летописци с различни имена като: българи, кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и др. Формата „прабългари“, както и алтернативните „протобългари“, „първобългари“, „древни българи“, „тюркобългари“ и „хунобългари“, се използват в съвременната историография за да се разграничи ранносредновековният народ от формиралия се по-късно съвременен български етнос.

За произхода на името „българи“ има множество различни хипотези, една от тях го свързва с тюркския корен bulga- „смесвам“, „разбърквам“, тоест смесен народ. На същата основа възниква и предположението, че „булгар“ означава „бунтовник, метежник, размирник“. Според друго обяснение „булгар“ може да произлиза от булга, наименованието на разпространен в Средна Азия и Сибир подвид на белките, който е възможно да е бил тотемно животно на прабългарите.Гюзелев, Васил, Божилов, Иван. История на средновековна България VII-XIV век, Том I, Анубис, София, 2006, стр.60 – 61 Привърженици на хипотезата за ирански произход на прабългарите (вижте по-долу) свързват името с думи от осетински (бългерон – „човек, който живее в покрайнината“) или пущунски (булгар – „човек, обитаващ отвъд планината“). Други хипотези, като цяло отхвърляни в наши дни, извеждат името от митичен прародител, наименованието на реките Волга и Буг и други.

Произход

С произхода на прабългарите се занимава прабългаристиката. Съществува една водеща в световната историография традиционна теория за тюркския им произход и една нова и приета главно в България иранска хипотези за него. Редица световни учени ги смятат за тюркски племена. Първоначално те имат едно монголоидно ядро, вероятно на територията на Северна Монголия и Южен Сибир. По-късно започват да се движат на запад като постепенно се смесват с европеидни расови типове от северноирански тип или т. нар. памиро-ферганска раса от средноазиатското междуречие. Така те се появяват в Понтийско-Каспийската степ през IV век, където се смесват и с хуните. Според спорната иранска хипотеза, прабългарите са ирански племена от западните райони на Средна Азия – Памир и Хиндукуш, вероятно увлечени от миграцията на хуните. Друга теза застъпва смесеното им формиране като народ. Същевременно всяко от първите две схващания включва и участието като влияния, асимилиране и т.н. на население определяно за доминиращо от другата теза. Всъщност разликата между тях не е само в спора дали прабългарите са основно иранци или тюрки, а кое е първичното.

Най-ранният европейски източник, споменаващ прабългарите е т.нар. „Анонимен римски хронограф“ – списък изброяващ племена и народи, написан на латински през 354 г. от неизвестен летописец.Версията на Анонимния римски хронограф, съдържаща споменаването на прабългарите, е запазена в един-единствен препис от ок. 1500 г. Прабългарите според него населявали земите около Каспийско, Азовско и Черно море, стигайки на юг до предпланините на Кавказ. Според някои съвременни български изследователи, данни за по-ранно присъствие на прабългарите в Европа (II век) се съдържат в някои латински версии на географски карти на Птолемей, където те са показани (под етнонима ‘Буленсии’) като обитаващи територията край северозападния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг)В тези версии на Птолемеевите карти всъщност се наблюдава погрешна локализация на племето „обуленсии“, предадено в латинските преводи като Bulensii. Според Птолемей (География, III, 10, 4) племето обуленсии (Οβουλήνσιοι) се намира южно от Дунава, в източните части на Долна Мизия, над кробизите и заобиколени от ойтенсиите (при река Вит), дименсиите (при Димум, днес Белене) и апиаренсиите (при Апиария, днес Ряхово), но тези тълкувания са спорни.

Лонгобардският историк Павел Дякон в неговата „История лонгобардикум“ пише, че прабългарите убиват първия лонгобардски крал Агелмунд (което е станало през 439 г. на територията на днешна Словакия).

Мовсес Хоренаци, арменски историк от V век, съобщава, че при управлението на арменския цар Вагаршак прабългари преминават Кавказ и се заселват в североизточната част на днешна Турция. Това сведение предизвиква противоречиви коментари, тъй като Вагаршак управлява в средата на II век пр.н.е. Докато някои автори отричат достоверността на съобщението, други, основавайки се главно на него, приемат, че прабългарската племенна група се формира северно от Кавказ, преди пристигането на хуните. Някои автори обясняват противоречието с грешка в текста, като приемат, че правилното име на царя е Аршак III (управлявал през 392 – 396 г.) и свързват съобщението с известния поход на хуните в Армения през 395 – 397 г.

Ранни сведения за присъствие на прабългарите в Тракия в V век дава по-късен текст на Йоан Антиохийски. Според него остготите нападат Империята и през 479 г. император Зенон за пръв път се съюзява с прабългарите намиращи се тук за помощ срещу готите. Друг европейски източник, отнасящ се до прабългарите (Βούλγαροι, Bulgari), е хрониката на Енодий Падуански (починал 521 г.). Той, както и Касиодор, говори за победа на остготския крал Теодорих Велики в Срем срещу прабългари, воюващи в съюз с Византийската империя около 485 г. През следващите сто години византийските автори (Прокопий Кесарийски, Агатий, Менандър) не използват името „българи“. Вместо това на мястото на бъдещата Велика България се появяват кутригури и утигури, вероятно два клона на прабългарите. Споменавания на прабългарите се появяват отново в края на 6 век, когато е образувана Велика България. Във византийските текстове наименованията българи, кутригури и утигури се използват като заменяеми с хуни. Според тях прабългарите са идентични или поне са част от хуните.

От 90-те години на XX век се появяват редица български публикации, излагащи алтернативни хипотези за произхода на прабългарите. Според една от тях те са иранско племе, подчинено от хуните в Централна Азия и придвижило се заедно с тях на запад. Доказателства за тази теория са нови тълкувания на прабългарския календар, несъответствия на археологическите находки с по-старите исторически теории; спорни твърдения за семантични (смислови) и лингвистични съответствия между съвременния български език и иранските езици; както и антропологични анализи. В древния индийския епос Махабхарата е регистрирано името „балхики“ за жителите на античния град Балх. Това според икономиста Петър Добрев е било санскритското наименование на прабългарите, които обитавали Бактрия. Тази хипотеза няма сериозни поддръжници извън страната, а среща сериозен отпор и в България. Според проф. Раймонд ДетрезДетрез е автор на няколко академични публикации и различни трудове, посветени на историята на България . иранската теория е популяризирана в резултат на антитурските настроения, зародили се в края на XX век и има изразен националистически уклон. Той изтъква, че сериозните научни кръгове приемат за основна тезата за тюркския произход на прабългарите и езика им, а арийската хипотеза е недобре мотивирана от научна гледна точка.Developing cultural identity in the Balkans: convergence vs divergence, Raymond Detrez, Pieter Plas, Peter Lang, 2005, ISBN 90-5201-297-0, p. 29.Historical Dictionary of Bulgaria, Raymond Detrez, Rowman & Littlefield, 2014, ISBN 1-4422-4180-2, p. 400.

Като заключение може да се каже, че произходът на прабългарите все още предстои да се доизяснява.

Бит и култура

През I – II век прабългарите се придвижват към Източна Европа и се установяват в земите на север от Кавказ. Там те влизат в контакт с местните сармато-алански племена от ирански произход, чиято култура и обществена уредба оказава известно влияние върху прабългарите. Прабългарите, подобно на хуните, имали обичай да прилагат изкуствена деформация на черепа на новородените деца, като пристягали главите им с ленена превръзка. Причините се коренят в желанието да се обособи отделно племе или определен (благороден) род. Това е често и проявление на своеобразни естетически представи.Artificial Deformation of the Head as an Ethno-differentiating Sign, Author(s): Nelly Kondova, Petar Boev, Slavcho Cholakov, Subject(s): Anthropology, Published by: Етнографски институт с музей при БАН. Year: 1987, Issue No: Page Range: 31 – 37. Към мъжката естетика може да се причисли и прическата с бръсната глава и кичур на темето. Подобна прическа (чумбас, айдар, чуб) е била характерна и за други номадски народи обитавали Великата степ през Средновековието.

Селища